За причините, които разклащат българската държавност – от политическата нестабилност и институционалната слабост до духовния и ценностен упадък на обществото.

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ

Трудно се говори за някаква определена държавност, когато хората в нея се убиват. Това в повечето случаи е следствие от определени натрупвания, които са довели до този резултат. Смисълът на държавата е да защитава обществения интерес и да създава възможно най-добрите условия за живеене. В тази злокобна ситуация имаме нарушено взаимодействие, което е само последица от всичко, което се е случило. Никаква обществена тайна не са нарушените взаимоотношения в тази общност, която ние наричаме държава. Това са определени закономерности, които се проявяват във взаимодействие, като, за да изясним ситуацията, трябва да потърсим причините за случващото се. И вече тук попадаме в един непрестанен водовъртеж от случващи се неща, които наподобяват хаос или са с типични характеристики на хаос. Нима не е вярно, че именно неправилните решения водят до създаването на такава ситуация? Хаосът според древните гърци стои в основата на всичко. Те си го представяли като мястото между небето и земята или като вихрушка - бушуващото кълбо от всички стихии. От една страна, Хаосът е първичното празно пространство, което след това започва да се изпълва с материя, а от друга, е нещо само по себе си живо и пораждащо живота в света, а именно мястото, където са събрани източниците на живот, но не и той самият. В Хаоса всички неща потъват или се разрушават.

Ние сме повече от 40 години в тази междинност на перестройка, промяна или както е удобно да я наричаме. Приемането ни в ЕС и други последващи действия не успяха да решат тези натрупани проблеми и не успяха да създадат устойчивост на системата, която определяме като държава. Това създава определен прецедент при определянето на стратегическата рамка, в която се развиваме или бихме искали да го правим. По-простичко казано, стратегическите цели уж са постигнати, а реалностите създават друго усещане и представа за това. Затова и българските правителства през последните години падат като есенни круши и не могат да създадат устойчив модел на развитие, защото този модел не е приеман или не е достатъчно добър, за да се реализира. Ето, признаците са налице и са неоспорими. Каквото и обяснение да им дадем, то няма да бъде състоятелно. Съвременните политици проявяват в своята лексика твърде голяма оскъдност на познания и професионално отношение към протичащите процеси, което е не само обезпокоително, но и твърде притеснително. Имаме открита неспособност за справяне с възникналите трудности, което е породено от много неща, но най-вече от неграмотност при справянето.

Затова и сме привикнали към поведението на Алековия герой, затова са притъпени и инстинктивната ни рефлексност за справяне, затова и поредицата от случващи се събития не поражда особени терзания в обществото. Тези обществени отношения са нарушени толкова отдавна, че промяната на средата е трудна и дори невъзможна. Обикновено надделяват определени обстоятелства и събития, които можем да обобщим като фактори, влияещи на средата. Историческият ни поглед показва определено и силно влияние на външните фактори, които са създавали такава ситуация. Трябва да отчетем, че това и сега може да се случи, но може и да не се случи. Според мен ние ще вървим по една друга траектория, без особено силна външна намеса, която ще води до трудни и непрестанни проявления на някакви промени. Грешка след грешка ще се трупа, докато се стигне до някаква приемлива устойчивост. Перспективата не е особено добра, защото това са характеристики на такива по сила и въздействие промени, каквито преживявахме след 1989 г. Поне днес няма никакви индикации за други обстоятелства и, ако трябва да коментираме участниците в този политически процес, той е еднакво неприемлив за всички, но приемлив за самопроизвелия се елит, който приема като своя еднозначна цел да запази властта и управлението в своите ръце. Дори настъпилите в последно време промени нямат характеристиките на промяна, а по-скоро на позициониране на вече съществуващи властови центрове в друга среда. Това не може да произведе качествено различни процеси, защото няма осъществена трансформация и дори наченки на такава.

Държавата като субект на управление съществува, но тук по-съществен е въпросът как тя изпълнява своята основна функция като основен институт на политическата система. За първи път понятието за държава въвежда италианският мислител Николо Макиавели в своето съчинение „Владетелят“. Чрез система от държавни органи държавата осъществява управлението на обществото и обществените отношения. Дълбоките причини трябва да търсим в нарушените механизми за регулиране на тези обществени отношения. Това е съществен въпрос, който не успяваме да решим и който ни създава най-големи проблеми през последните десетилетия. Обикновено казвам, че на улицата е мръсно, което вероятно означава, че и в домовете ни е така. Неспособността на всички нас, които сме преки участници в този процес, доведе до това положение. Съвсем логичен би бил въпросът как и защо се случи това, дали моделът, към който се стремим, не е изчерпал своите възможности и реалностите не са твърде различни от времето, когато той е функционирал успешно. Социализмът функционираше успешно до един определен момент като добър и приемлив модел - дали капитализмът не е вече неприемлив за сегашните условия за обществено развитие, е въпрос, който много учени все по-често дискутират и поставят като възможност. Индикации има и в тази посока - все по-трудно тази политическа система на управление се справя с определени кризи и ги преодолява. Това съвсем не означава, че този модел е загинал, но това са индикации, които дефинират натрупване на недостатъци, и системата показва, че дефектира. Моето мислене в тази посока е свързано с това, че се налагат нов тип обществени отношения, които едва ли ще са най-добрите, но това ще се случи, защото обстоятелствата го налагат и предполагат. Правото на по-силния е най-отчетливият елемент на доминирането при създаването на тези отношения и никакви други права не могат да променят това. Социално доминиращите лидери вече създават тези отношения, а ние сме длъжни да се съобразим с това - не че това не се е случвало и преди. Сега обаче има едно качествено различно обстоятелство, а това е технологичното и техническото развитие, което върви доста по-бързо от социалното ни развитие. Това създава условия за нашата определена непригодност като хора да се справяме със ситуацията. Еднозначно се съдържат фактори, които влияят силно на средата на нашите обществени отношения и я нарушават драстично. Всякакъв друг коментар би бил неприемлив и, разбира се, неверен.

Абсурдността на ситуацията, в която се опитваме да се поставим или да определим нашето най-съществено значение, е точно толкова абсурдна, колкото и твърдението, че този времеви момент е най-абсурдният в историята на обществата. Възможно е за нашето лично усещане да е точно така, но за историята това е само един съвсем кратък елемент или момент от нейното отразяване във времето и пространството. Разбира се, това би било най-лесното оправдание - да оставим нещата в ръцете на историята и те ще се случат. И без да имаме и най-малка доза подражание, Сун Дзъ казва: „Ако чакаш достатъчно дълго на брега на реката, ще видиш труповете на враговете си да се носят по течението покрай теб“. Но кои са днес нашите врагове и как ги определяме? Защо водим войните, след като това ни носи болка и смърт? Защо търсим неистини, за да определим истината? Защо търсим оправдание, за да създаваме? Защо не намираме съпричастност и справедливост, а поставяме всичко в поредната конкурентност на оцеляване?

Духовната пропаст, в която се намираме, е част от всичко случващо се. Промяната на средата създаде нови условия, които не се характеризираха с определени правила. Културата и образованието бяха сфери с най-малко защитни механизми. Те дълго време се търкаляха по наклона и се оказаха в ситуация на определена ненужност. Преодоляването на това положение е от критично значение за нашата национална идентичност и съществуването ни като българи. Едва ли това се разбира от тези, които ни управляват и ще ни управляват, но те ще доведат до такива катастрофални последици, от които няма да можем да се измъкнем.

Всеки народ има своите особености и традиции, така и нашият ги е създал и ги е отстоявал през годините. Днес те са част от близкото минало, което често си припомняме, но не са съществена част от днешното ни живеене. Това създава условия битовото ни съществуване да определя всичко, без останалото да дава отражение върху развитието ни. Оказва се, че умните и талантливите не са някаква необходимост в тази ситуация, а по-скоро тегоба, която трябва да носим като товар. Огорчението ми тук е огромно и се опитвам да отстоявам своето мислене и виждане по всякакъв възможен начин, но бездната поглъща всичко, което не е пригодно за новите условия на живеене. Мисията на просветителите е особено важна днес, но е невъзможна без подкрепа. Възможната подкрепа е национална политика, която да създаде такава възможност. Такава днес не съществува.

Венелин Терзиев е роден на 14 февруари 1970 г. в Севлиево. Завършва специалността „Технология на полимерите” в Университет „Проф. д-р Асен Златаров”, гр. Бургас. Следват квалификационни курсове във Великобритания, Гърция, Румъния, България и др. За своята научна дейност е награждаван с множество национални и международни отличия, последното от които е наградата „Сократ” на Академичния съюз в Оксфорд, Великобритания. Учен, преподавател и общественик, личност с широк хоризонт на научна и просветителска дейност, проф. Венелин Терзиев посвещава голяма част от своето време и усилия да популяризира успехите на родни творци, артисти, учени и изследователи, като създава свои собствени интерпретации върху текстове на редица наши интелектуалци, сред които акад. Ангел Балевски, Георги Раковски, Марко Семов, Атанас Далчев, Константин Павлов, Николай Хайтов, Димитър Талев и др.