Тогава се ражда и цветът на сливането с хоризонта, на
допира с въжделението и вярата в мечтата
Елица Мавродинова на 40 или как се ражда „спектъра на бялото”
На 17 февруари кърджалийската поетеса Елица Мавродинова стана на 40 години. Завършва Гимназията с преподаване на чужди езици в родния си град и СУ "Св. Климент Охридски", специалност Връзки с обществеността във Факултета по журналистика и масови комуникации. Стихове пише от дете. Многократно е награждавана на литературни конкурси в цялата страна. Носител е на Голямата награда от Националния литературен конкурс "Петя Дубарова" и на Първа награда от Националния поетичен конкурс, посветен на Пеньо Пенев, Димитровград. За поетичната си книга "Спектърът на бялото" получава наградата за дебют на името на Дамян Дамянов. Носител е и на наградата за млад автор в ХV Национален конкурс за поезия „Иван Николов”, както и на първа награда на Националния конкурс “Златен Пегас”. Нека е честита и благословена и все така да ни радва със своите поетични откровения!
Елица доказа с безспорно талантливото си перо, че може да се обрисува спектъра на бялото, който е всепоглъщащ, всеобемащ и обхваща всички цветови гами на душата и на живота. Както го е описала в поетичната си книга “Спектъра на бялото”.
В нея той е един пъстър колаж от черно-бели дни, чувства, вълнения, страхове… А преобладаващият цвят на страха, е този от времето и от безвремието. Цветът на смеха пък е някак си рафиниран, студен, със забранена мекота и взет направо от палитрата на вгорчения и претръпнал от безразличие свят. И най-вече от тоталната бездомност, безименност и преждевременност на мечтите и плахите сънища. Също и от смеха без радост, от дъха без дишане.
Но все пак, напук на катранения цвят, може да се рисува и в празното, в нищото и най-вече в кадифената празнота след болка. За да се стигне до най-важния цвят – този на естетиката на съпротивата, на абстиненцията за луна и за безвремие. И то като перманентен глад за съвършената невъзможност, за греховната съвършеност.
Затова тъкмо този цвят дава шанса за брод в тъмното. Тъкмо от него тръгват цветовете на предзазоряването, на предпролетието, на зараждащите се крясъци. И тъкмо сгъстеният цвят на празнотата, на преиграния живот и на преиграното черно, отприщват цветовете на пътуването навътре, към същината, към себе си…
Тъкмо в най-непрогледните мастилено-графитни петна в спектъра на бялата болка зазвучават и тоновете на раздраната и дълго трупана ръждясала тишина на илюзиите. В това пълно потъване и загубване израстват и жълто-слънчевите крила на истината, в която изгрява и цветът на края на немотата, на хоризонта насън, който е носил цветовете на страха от случване.
Именно тогава изпитата до край болка ражда и цвета на сливането с хоризонта, на болезнения копнеж, на допира с въжделението и вярата в мечтата.
Но просто трябва да затръшнеш нощта, но не тази след, а преди деня. И да осъзнаеш разликата между едното и другото. Както прави Елица.
Лияна Фероли
