Иво Инджев е едно от най-разпознаваемите и остри пера в българската публицистика – човекът, който превърна личния си блог в истинска институция на свободното слово. Последната му книга е озаглавена „Остродумия“. Авторът я определя като корабен дневник. И действително, тя събира наблюденията на един журналист, преминал през бурите на няколко епохи, за да ни предложи безпощадна навигация из абсурдите на нашето съвремие.

Разговаряме с Иво Инджев за думите като оръжие и курса на България между миналото и бъдещето.

Почитателите на Иво Инджев могат да следят неговите коментари и анализи и в сайта Haskovo.net – в рубриката „Блогове“. В бъдеще, в този раздел, ще включим и друг автори.

Това са треските (за дялане)от корабокрушението на съветския титаник. От тези отломки нашите „патриоти“, безподобни в световен мащаб като национално влюбени в чужда нация, се опитват да сглобят Ноев ковчег на днешното рашистко влияние и да извозят в миналото целокупното европейски българско население.

Впрочем, най-буквално от стихосбирка на Ботев е била откъсната страницата със стихотворението му „На руските воини“, в което през 1916 г. той оповестява обрат в своето русофилство. Авторът на романа „Под игото“ (писан в Одеса в изгнание именно заради русофилството му и издаден най-напред на английски в Лондон – интересно с какви пари, как мислите?) се обръща гневно към нахлулите в Добруджа руски „немили, недраги“ нашественици, повтаряйки два пъти „вий иго ни носите ново“. Случайност? Няма как да е.

За тази откъсната страници знам от приятел, който се натъкнал на варварството в Пловдивската библиотека, издирвайки стихотворението след забвението, на което беше подложено десетилетията на съветизираната България.

Кой според Вас държи руля на българския държавен кораб днес – капитанът на мостика или подводните течения, за които често пишете?

Капитанът на кораба през последните близо 20 години с три недовършени, но все пак премиерски мандата, се казва Бойко Борисов. Цъфтежът на руския налъм се състоя у нас при управлението на Подаряващия кученце на Путин, комуто обеща и прокопа за рекордно кратко време и рекордно голяма сума, милиарди от нашите пари газова примка за Украйна. Тя и до днес е единственият действащ сухопътен газов поток в Европа за приток на баснословни суми в милитаризирания до крайност бюджет на агресивния рашистки режим. Този нашенски кормчия е на път да предаде руля като щафета на друга „силна ръка“, ако тя наистина успее да се възползва максимално от подводните течения, продължения на същите, които набраха инерция при едноличното управление на собственика на ГЕРБ.

Кои са темите в нашите „мътни води“, за които дори Вашият корабен дневник е трудно да намери думи, без да се сблъска с рифовете на съдебни дела или медийно затъмнение?

Аз думи намирам обикновено, даже остродумия. Друг е въпросът дали с това помагам да се избистри съзнанието, замъглено от дългото мамене на хората със слаби нерви и също толкова слаб интерес към истината. Правя каквото мога, пък дано да не става каквото ще.

Често описвате руското влияние като тежка котва. Виждате ли в момента в българското общество реални сили, които да имат капацитета да прережат това въже, или сме обречени на вечен престой в този залив?

Не, не сме обречени. Милиони българи посочиха с краката си посоката, в която трябва да се развиваме – точно, както мечтаха истинските ни възрожденци. Не знам нито един от тях да е пледирал за „чиста и свята руска монархия“ по нашите земи. Окупаторите на този залив се заливат от злобен смях от тази констатация, може би, но младото поколение ще се смее последно.

Ако приемем, че Западът е нашият желан бряг, коя е най-голямата грешка в навигацията ни, която ни пречи да хвърлим котва там окончателно и сигурно?

Не знам дали е грешка, но е видно, че се измъчваме от вечното сравнение с най-напредналите, вместо реалистично да разберем, че прогресът ни зависи от устойчивото постоянство на усилията ни да използваме демокрацията като инструмент за постигане на просперитета на Запада, граден от столетия, на който все така завиждаме. Имаме успехи в догонването, но и те на Запад не клечат на едно място, за да ни чакат. Така че ни трябват изпреварващи темпове на развитие, за да скъсим още повече дистанцията с тях.

Писането на корабен дневник изисква постоянство и денонощна вахта. Как се справяте с морската болест от гледането на едни и същи политически лица и процеси, които се повтарят десетилетия наред?

Една от моите слабости е, че страдам от морска болест, поради което избягвам корабните приключение. Закотвил съм се в не особено тихото пристанище на своя блог ivo.bg. Тук посрещам добронамерени гости и не допускам злонамерени. Това ми стига, за да каже нявга народът „писА сиромах за правда, за правда и за свобода“.

Написах си и завещанието под формата на книгата „Остродумия“, в която съм направил синтезиран преглед на повече от 10 000 (десет хиляди – рекорд на Ганьо) собствени публикации в блога за периода 2008-2025 г. Тя може да бъде интересна само на хората, които се интересуват от личното ми мнение за събитията в България и по света в онзи отрязък от време, проследени хронологично. По този начин избягвам терзанията дали да пиша автобиография, за каквото близки и приятели ми опяват непременно да завещая.

Защо избрахте точно думата „Остродумия“ – това опит да се върнем към възрожденската традиция на словото като оръжие ли е или е личен щит срещу абсурда?

Първата ми книга (2009 г.) също се състоеше от преглед на мои статии от близкото минало, базирани на игра на думи в заглавието. Озаглавих я „Мълчанието е злото“. Така че „Остродумия“ (2025 г.) е нещо като нейно продължение в много по-голям обем. Всяко едно заглавие (от повече от 1400, подбрани от мен в „Остродумия“) се базира отново на игра на думи, обяснена този път с по-малко текст заради огромния обем.

Шегувам се, че това е рекорд на Ганьо, но ако от Гинес ми се обадят да потвърдят подозренията ми, че няма друг толкова луд автор по света и у нас, няма да се дърпам. Обичам да казвам, че човек не бива да прекъсва някого, когато му правят комплименти – не е вежлИво.

Интервю на Христина Котларска