Когато човек няма никакъв опит, но за сметка на това има пълната власт, неговите грешки при липсата на корективи от други политически сили водят до всевластие, казва Елисавета Белобрадова от ДБ.
ДВ: Този парламент поне до момента не изглежда достатъчно ефективен заради нерешителността на „Прогресивна България“ за спешни реформи - бюджет, съдебна система, кастрене на администрацията, спорни левичарски мерки в икономиката. Как изглежда отвътре?
Елисавета Белобрадова: Трябва да призная, че отвътре изглежда различно спрямо последните шест парламента, в които съм била народен представител. Разликата идва от няколко фактора. Първият е липсата на парламентарната група на „Има такъв народ“. За мен тяхното присъствие в политиката и влиянието им върху начина на общуване в парламента и изобщо начина, по който те се отнесоха към парламентарния живот и към парламентаризма в България, беше пагубно. В голяма степен някои от ефектите, които те нанесоха като влияние, все още се усещат. Втората причина да бъде толкова различно е пълното мнозинство, което „Прогресивна България“ има. И това мнозинство има два аспекта.
То е мнозинство, каквото от десетилетия българският парламент не е имал. Освен това то е съставено от хора, които нямат никакъв парламентарен опит. Това не го казвам осъдително, защото самата аз съм била народен представител без никакъв парламентарен опит. Единствената голяма разлика е, че когато човек няма никакъв опит, но за сметка на това има пълната власт, неговите грешки при липсата на корективи от други политически сили водят до всевластие. И до вземане на поредица от прибързани решения, които не се основават на експертиза, а на брътвежи и приумици. Но най-важното нещо за мен като положителна страна е, че разговорът в парламента започна да придобива по-цивилизован вид. Защото в предходните беше достигнато положение на парламентарен разпад - изпадане в истерии и крайни обиди, които излизаха тотално извън контрол. Аз, разбира се, също съм човешко същество и няма как подобна атмосфера да не ми се отразява и в личен план. Това не е оплакване, а просто констатация.
Сега отношенията са далеч по-цивилизовани, но има една друга заплаха, която се усеща - че новото мнозинство няма никаква идеология зад гърба си. Но те не са 12, нито 14, нито 18. Това са много хора, които нямат абсолютно никаква представа каква кауза защитават, каква философия изповядват, какви проблеми ще решат, в каква последователност и кои ще бъдат техните приоритети. Тази пълна липса на представа защо съществуваш в политическия живот е най-големият проблем за всяка политическа сила. Заявките, които чухме по време на предизборната кампания, бяха, че ще „борят модела“. Това „борене на модела“ обаче не се случва към този момент. Виждаме го в сектор „Здравеопазване“, виждаме го през бюджета. Останаха всички заплати на шефовете на бордовете, останаха всички огромни бонуси за ВСС. Останаха абсолютно всички плащания за индулгенции и не се съкратиха никакви административни разходи, не се направи нито една реформа. Т.е. „моделът“ продължава.
Има ли поне причина за съществуването на тази власт, поне един „raison d'être“?
Не виждам дори привидна философия или причина за съществуване освен консумиране на власт. И това е и най-голямата опасност, и най-голямата празнина, и най-неприятното чувство, което усещам в залата всеки ден.
Какво мислиш за двойствената позиция по отношение на външната политика? „Льо Монд“ ни нарече „ambiguë" - двусмислени.
Аз много ясно съм изразявала позицията си по отношение на Радев много години, преди още дори да се захвана с политика и да стана народен представител - и тя винаги е била винаги крайно негативна. И то не произтича толкова от някакво говорене за това, че Радев служи на чужда държава или се подчинява на нечий друг национален интерес, а по-скоро от това, че той според мен искрено смята за правилна политиката, която води към този момент.
За мен тази политика е на отслабване на България като стратегически партньор на Европа и изолирането ѝ сред нейните партньори. Какво значение има, когато говорим за искрени позиции? Те са много по-опасни от тези, които просто следват завоите на времето. Защото когато един политик започне да прави завои във връзка с политическата ситуация, която е по света или около него, той показва някаква безпринципност, но показва и възможност да разбира къде се намира и че обстоятелствата се сменят. А това, което Радев показва, е пагубна посока, което ме обезверява в голяма степен и ме плаши, че в случай на сериозна криза той няма да може да обърне собствената си позиция, дори ако това ще коства сигурността на нашите съграждани.
Имам усещането, че Радев от години залага на един сценарий за разпадане на Европа. И когато заложиш на този сценарий, дори щом се промени и стане по-силна, ти ще останеш в периферията, все още вярвайки, че този сценарий ще се осъществи. Най-вредното нещо, което произтича от неговата философия за външната политика, е, че той успява да убеди българските граждани, че да си страхливец е разумно. Тоест тебе да те е страх постоянно от това да заемеш позиция международно, от това да бъдеш силен съюзник, от това да поемеш ангажименти, от това да бъдеш наравно с другите европейски народи. Той в момента внушава на българите, че те трябва да са страхливи, че когато си страхливец, това е разумната позиция. Изключително опасна игра.
Освен това външната политика на Радев, като изключим него самия, всъщност се провежда от изключително слаби фигури, които нямат никаква експертиза и допълнително усложняват положението на България.
Външната политика на България е политика на отслабване ѝ като стратегически партньор, смята Елисавета Белобрадова. Снимка: NurPhoto/picture alliance
Съгласна ли си, че тази двусмислена външна политика е просто несръчен опит за краткосрочност - тип тактика срещу стратегия - за да може правителството да се хареса на пропутинския си електорат?
Не, не смятам, защото Радев тръгна с едно огромно мнозинство, което му позволява за известно време да взема правилни решения само въз основа на рационално и спокойно обяснение на българските граждани - че това е правилната посока, по която България трябва да върви. Аз лично не вярвам, че България има някакъв кой знае какъв, както го наричаш, пропутински електорат. Или че този електорат е наистина решаващ било то за президентските, било то за местните избори. Напротив, всъщност доказва се обратното - че в България има изключително голям брой умерени хора, които вярват в европейското бъдеще на страната. Всички проучвания го сочат. Те предпочитат Европейския съюз, предпочитат да останем във всички съюзи.
Какви са реалните сили на демократичните „сили“? Защо разпаднахте коалицията с ПП като пръчици от микадо?
Започвам с това, че не сме разпаднали коалицията. Ние от „Демократична България“ направихме всичко възможно коалицията да оцелее. Истината е, че нашите избиратели поискаха това от нас, а ние не участваме в политиката, за да се съобразяваме със собствените си емоционални преживявания, нито с личните си дрязги, а сме в политиката, за да могат българските избиратели, поне част от тях, да се чувстват адекватно представени.
В този смисъл коалицията трябваше да се запази и ние работихме до последно за това. И въпреки това сякаш и политическата реалност, и политическият поток ни дават втори шанс да подкрепим един и същи кандидат на президентските избори и да работим заедно, за да можем да дадем възможност на много повече избиратели от тези 300 000 всъщност да подкрепят кандидат, който има някакъв шанс да отвори ветрилото. И се надявам, че всъщност освен заедно ще го направим скромно и без много пъчене, и без много политиканстване, защото в голяма степен бихме могли да саботираме процесите.
Има ли нещо смешно в парламента освен обикновеното трагично?
Истината е, че парламентът е изключително смешно място. Екзистенциално смешно, защото аз не вярвам, че в политиката попадат случайни хора. Дори в момента не визирам парламентарната група на „Прогресивна България“, които изглеждат като хора, които наистина са били свалени от градския транспорт. И не го казвам отново подигравателно, защото аз самата минах през един такъв период. Самите народни представители, всеки един от тях, са смешни поради простата причина, че никой не е съвсем нормален. Повечето колеги имат своите безкрайни странности. Но няма как. Няма как да оцелееш в тази среда, ако нямаш една много особена настройка на начина, по който общуваш, разсъждаваш и работиш.
Парламентът е изключително смешно място, казва Елисавета Белобрадова. Снимка: BGNES
Истината е, че дебатите в Народното събрание много често са безкрайно смешни. Даже току-що излизам от подобен дебат, в който Слави Василев за пореден път излезе с възхваляващо слово за Румен Радев и се обърна към един от колегите си и каза: „Къде сте вие? Къде е Румен Радев?". На което колегата Цончо Ганев излезе и му каза, че му напомня за онзи, който е казал: „Никой не може да ме спре да обичам другаря Тодор Живков“.
Аз даже се радвам, че това чувство за хумор започва да се връща в Народното събрание. Защото допреди това ужасяващите обиди и злите думи бяха на преден план. Трябва да можем, когато се разгорещи дебатът, освен аргументи да си разменяме и коментари, в които има малко повече мисъл и малко повече чувство за хумор. Така че да - парламентът е пълен със смешни неща, с изключително смешни ситуации зад кадър, които не могат да се видят, и с викове, крясъци, истерии, разправии, недоразумения. И мога да кажа, че това е мястото, на което съм се смяла най-много в живота си. Не от хубаво, но съм се смяла.
Усилията на депутата Белобрадова по ред каузи срещат одобрение, но на мнозина им липсва Летящата Козила Ерато. Какво стана с нея?
Летящата Козила е тук. Освен двете имена, с които съм известна, имам и две професионални направления, по които работя. Едното е народен представител, другото е стендъп комик. Но когато човек стане народен представител, той започва да носи отговорност за това как комуникира с хората. Хората са му дали възможността, гласували са му доверие и са го изпратили в Народното събрание. А ние сме парламентарна република. Като народен представител трябва да имам спокойствието да се простя с голяма част от чувството си за хумор в обществената си комуникация и да дам път на сериозността и на експертизата, защото затова са ме пратили.
Разбира се, че понякога ми е много трудно да се самоограничавам. И затова утехата и радостта ми е да мога да бъда и стендъп комик. Това е другото ми амплоа, което ме спасява психически много пъти. Всъщност там успявам да кажа всичко, което не мога да кажа в професионален план. Така че, ако случайно на някого му липсва Летящата Козила, вероятно винаги може да дойде и да гледа някой мой спектакъл.
Изгуби ли онзи страхотен хумор, който те направи човек и нещо? Доколкото те следя - да. Обори ме.
Разбира се, че не. Не просто не съм го изгубила, а съм го доразвила и в момента твърдя, че съм много по-смешен човек и хуморът ми е станал много по-дълбок, много по-мъдър, много по-смирен и едновременно с това много по-храбър. Но пак казвам: голямо е изкушението за лайкове - да продължиш да употребяваш собствения си образ, за да разсмиваш хората и да забавляваш, и общо взето да се присмиваш на ситуацията. Човек трябва да удържи на изкушението. Разбира се, че не може да бъдеш безкрайно сериозен и аз от време на време си позволявам шеги. Позволявам си да иронизирам себе си и ситуацията, в която се намирам. Но като цяло въпреки огромното изкушение стоя в сериозността си с благодарност към българските избиратели.
А по отношение на това, че безспорно съм се развила и съм стигнала много по-далеч по отношение на чувството си за хумор, пак ще кажа: заповядайте да ме гледате.
А изпитваш ли тъга?
Не си спомням откога не съм била тъжна. Била съм други неща - била съм изморена, било ми е досадно. Но преди всичко съм щастлива. Изключително важно е на моите години, които са почти 50, два фактора да са налице. Единият е да си физически здрав и нищо да не те боли. Колкото по-възрастен става един човек, толкова по-малки и базови неща го радват. Спираш толкова много да се радваш от евентуалното идване на извънземните или настъпването на някаква много голяма и драматична промяна в политико-социалната обстановка, колкото от това да не те боли гърбът. И второто най-важно нещо е, че имам страхотно семейство. Децата ми са супер, много ги обичам и те много ме обичат. И най-важното е, че се обичат помежду си. Мъжът ми няма да го коментирам, но мога да кажа, че съм толкова щастлива, колкото на 20 години. Никога не съм си представяла, че на 50 години човек може да бъде щастлив.
Така че, когато имаш тези две неща, демек нищо не те боли и всичко ти е наред вкъщи, няма никаква причина да си тъжен. Затова и не съм. Тъгата е… Как да кажа? Тъгата е може би свойствена на по-сложните хора. Аз съм много просто устроен човек. Имам да си свърша работата и да се прибера вкъщи. И това ми е съвършено достатъчно.
Ивайло Нойзи Цветков
