Тодор Кръшков на половин век

Колегата ни Тодор Кръшков днес е юбиляр. Ч.Р.Д., бъди здрав и продължавай!

На празника на писателя черпим читателите с един негов разказ (без знанието и съгласието на автора).

Haskovo.NET

Рождения ден на Пешеходеца

- Дайте си чашите! Пешеходеца черпи, има рожден ден – тържествено обяви Тенчо кръчмарят и наду музиката.

Петимата се спогледаха усмихнати. По още едно питие се пие и без повод, но рожденият ден все пак придава тържественост на всяка чаша.

От няколко месеца знаеха истинското име на Пешеходеца. Славов. Иван.

Ванко Тенекеджията няколко пъти се обърна към него по име, но му прозвуча някак фалшиво. Пробва дори със свойското „адаш”, но и това обръщение изглеждаше неестествено, като кръпка на вратовръзка. Затова след няколко неловки опита се върнаха към познатото „Пешеходец”. Пасваше му като стара обувка.

- Пешеходец, на колко години ставаш? – попита Васил Доктора, докато подаваше чашата си на Тенчо.

- На двеста.

Всички се засмяха, повод за веселие бяха и пълните чаши.

- Изглеждаш ми най-много на сто – вметна Доктора.

- Младолик съм – усмихна се стеснително Пешеходеца и пое лимонадата си от бара. Вдигна я тържествено пред лицето си.

- Наздраве!

- Годините са доста приблизителен начин за измерване на възрастта – отбеляза Кирчо адвокатът. – Някои цял живот си остават на петнайсет.

- Животът е създаден на етажи - отпи дълга глътка от водката си Доктора. Пое дълбоко въздух. – Някои се изкачват до горните нива, други си остават на партера. А има и такива, които слизат в мазето.

Вратата на кръчмата се отвори, една рошава глава надникна и огледа празните маси. За петък вечер „Свирката” бе необичайно пуста. Само петимата, насядали край двете съединени маси, които в събота Тенчо със странна упоритост отново щеше да раздели. Доктора мигновено позна рошавия – Танас овчарят от Дядово, където доскоро беше медицинската му резиденция.

- Докторе, тебе търся. Помагай – рече новодошлият и с три огромни крачки прекоси заведението.

Васил го изгледа строго.

- Как ме намери?

Овчарят се стъписа. Къде би могъл да бъде Васил Доктора в петък вечер, освен в кварталната кръчма?

Това го знае цял свят.

Овчарят отвори уста, но Доктора го спря, осъзнал, че не иска да чуе отговора.

- Какво се е случило?

- Бати умря.

Танас свали безформената шапка от рошавата си глава и приседна на стола.

Смъртта винаги е повод за мълчание. Петимата седяха безмълвни. Тенчо се пресегна и спря музиката.

Васил Доктора посърна. Възприемаше всяка смърт като лична обида. Танас овчарят бе към шейсетгодишен, брат му Делю – с десетина година по-възрастен. Препитаваше се като помагаше за някой лев в ракиджийницата край Дядово. Двамата нямаха други близки.

Доктора понечи да попита от какво е починал Делю, но се отказа. Човекът имаше дълъг списък с болести. И не спазваше нито една от безплатните препоръки на Доктора.

- Кога почина?

- Снощи. В болницата в града. Днеска ходих до погребалните, но ми искат 150 лева за катафалката до село.

Овчарят направи дълга пауза. После се пресрами:

- Сетих се, че ти имаш кола.

Васил Доктора се сгърчи на стола си.

- Бе ти луд ли си! Телата на починалите се предават на близките само ако разполагат със специализиран автомобил – катафалка или линейка. Няма да ти дадат тялото. Да не говорим, че ще ме затрупат с глоби. И как ще возя мъртвец на задната седалка?

- Санитарят в моргата е от нашето село. Обеща. Дадох му двайсет лева – кротко обясни Танас.

- Че ти откъде имаш двайсет лева? – тросна се Доктора. Усещаше, че е в капана. Овчарят виновно премълча.

Кирчо адвокатът понечи да каже нещо, но се отказа. Всички мълчаха тягостно.

Васил Доктора отпи мощна глътка. Водката често е източник на спасителни идеи.

- Не може. Пил съм – каза и празната му чаша изтрака победоносно на масата.

Танас наведе глава. Мачкаше нервно безформената си шапка. Явно това бе последната му надежда. Сто и петдесет лева му изглеждаха далечни като хоризонта. Чорбаджията, чиито овце пасеше, беше разбран човек, но вече толкова пъти му беше помагал, все при голям зор, че го беше срам пак да му поиска.

Преглътна тягостно и се надигна да си ходи.

- Аз не съм пил – думите на Пешеходеца прозвучаха неочаквано като изстрел от вече превзета крепост.

Кирчо се усмихна скришом, а раменете на Васил Доктора увиснаха безпомощно. Колата му беше паркирана в съседната пресечка. Той пресегна към чашата си, но осъзна, че е празна. Въздъхна примирено. Бяха го уволнили преди два месеца. Какво по-лошо може да му се случи на човек?

Извади ключовете на колата и ги подаде на Пешеходеца.

- Да вървим.

Пред моргата бе силно осветено, но Пешеходеца паркира на заден досами входа и прикри гледката от любопитни очи. Пренесоха бързешком тялото на Делю до колата. Необходима бе сила, за да сгънат вкочанените крака на мъртвеца, но Доктора натисна яко и успяха да го настанят на задната седалка.

Танас се прекръсти и наложи оръфаната си шапка на главата му. Отвън изглеждаше като скучаещ пътник, унесен в дрямка.

Доктора се настани отпред, а Танас седна отзад до брат си в последното му пътуване. Отбивката за Дядово бе на трийсетина километра от града. Селото се намираше само на няколко минути от главния път. Пешеходеца намали скоростта и взе плавно завоя. Фаровете осветиха полицейската кола до отбивката и той усети как косата му настръхва.

На задната седалка возеше труп. Представи си как го разпитват цяла нощ в полицията. Стисна волана с все сила, кокалчетата на пръстите му побеляха. Двамата братя на задната седалка бяха еднакво вцепенени.

Полицаят се приведе и огледа любопитно пътниците в колата. Разпозна Васил Доктора и му махна свойски. Доктора хладнокръвно му отвърна с любезен жест. Пешеходеца натисна газта и се отдалечиха.

Съборетината на братята бе до моста. Пренесоха мъртвеца в стаята. Отново бе необходима силата на Доктора да изправят вдървените крака на Делю. Положиха го в скования от нерендосани дъски ковчег.

Танас си взе шапката и я сложи на главата си. Понечи да целуне ръка на Доктора, но той се дръпна.

- Аз съм доктор, а не поп.

Качиха се припряно в колата и дадоха газ към града. По пътя никой не отрони дума. В „Свирката” ги очакваха. Тенчо няколко пъти поглеждаше демонстративно към часовника си, отдавна бе време да затваря, но останалите се правеха, че не забелязват. На кръчмаря не му даде сърце да ги гони.

- Още по едно, за последно. Пешеходеца има рожден ден – обяви още от вратата Доктора.

Посрещнаха ги с шумни възклицания. Тенчо побърза да напълни чашите.

- Честита ти двестагодишнина! – тържествено каза Доктора, вдигнал пълната си чаша. - О, вече съм на триста – отвърна Пешеходеца и отпи от лимонадата си.

Източник: Haskovo.NET

Видеа по темата

Facebook коментари

Коментари в сайта

Последни новини