Днес отбелязваме 163 години от рождението на Алеко Константинов – писателят, който ни остави не само Бай Ганьо и „До Чикаго и назад“, а и едно безпощадно огледало за това какви сме като общество. Зад хумора и иронията му стои ясна и смела визия за България – страна, която търси мястото си в света и все още се учи какво означава да бъдеш гражданин.

Алеко Константинов е роден през 1863 г. в Свищов – град на търговията, будителството и ранния европейски дух в България. Завършва право, но истинската му професия никога не е била юриспруденцията. Тя е да бъде съвест. В общество, което тепърва търси себе си след Освобождението, Алеко не се задоволява с патриотични лозунги. Той задава въпроси, които болят: Какви сме ние всъщност? Какви хора изграждаме? Каква държава строим?

Той наблюдава внимателно как свободата, извоювана с кръв, постепенно се превръща в територия за лична изгода, партийни сделки и безнаказаност. Пише за това открито, с ирония, но и с тревога. И точно в тази среда се ражда Бай Ганьо – не просто литературен герой, а обществен симптом.

Бай Ганьо – не карикатура, а предупреждение

Най-известният образ на Алеко не е просто смешен тип. Бай Ганьо е трагичен. Той е продукт на едно общество, което е получило свобода, но не и култура на свободата. Пътува из Европа, но не я вижда. Влиза в модерния свят с навиците на стария. Носи потури в парламента и безсрамие в душата.

Алеко пише за него с горчивина, но и с любов към народа си. Бай Ганьо не е „другият“, не е някой далечен и удобен за подигравка. Той е опасността вътре в нас. В книгата си Алеко оставя реплики, които и днес звучат болезнено актуално:

„Ех, бай Ганьо, ти пак ще ни изложиш пред света…“.

Този герой не остарява, защото обществата винаги раждат хора, които искат власт без отговорност и успех без морал.

„До Чикаго и назад“ – България гледа света

В пътеписа си „До Чикаго и назад“ Алеко е друг – възторжен, любопитен, светъл. Той гледа Америка с очите на европеец и на българин, който иска родината му да бъде част от цивилизования свят. Това не е наивно възхищение, а сравнение – между това, което може да бъде една държава, и това, което България още не е успяла да стане.

„Каква прелестна страна е България! Какъв чуден народ имаме! Само че трябва да се научим да бъдем граждани“.

Това е ключът към Алеко. Той вярва в България, но не си затваря очите за нейните недостатъци. Той не хвали народа си, за да му се хареса. Критикува го, защото го обича.

Щастливеца – човекът, който плащаше за правото да е честен

Прякорът „Щастливеца“ звучи почти иронично. Алеко е щастлив, защото е свободен вътрешно. Но тази свобода го прави и уязвим. Той е един от малкото публични интелектуалци на своето време, който отказва да мълчи пред корупцията, беззаконието и цинизма на властта. Пише фейлетони, които назовават нещата с истинските им имена. И това има цена.

На 11 май 1897 г. Алеко е убит край село Радилово. Истинската мишена е неговият приятел и политически съмишленик Михаил Такев, но куршумът попада в Алеко. Той загива на 34 години в атмосфера на политическо насилие, която самият той описва и разобличава. Смъртта му не е просто трагедия, а знак за времето – за държава, в която думите могат да бъдат по-опасни от оръжията.

Защо Алеко е все още тук?

Днес, 163 години след рождението му, Алеко Константинов не е музейна фигура. Той е жив въпрос. Когато четем „Бай Ганьо“, ние не се смеем на миналото – ние проверяваме настоящето. Когато четем „До Чикаго и назад“, ние не пътуваме в XIX век – ние питаме защо още се лутаме между провинциалното и европейското.

Алеко не ни е оставил лозунги. Той ни е оставил ясно виждане за това какво означава да бъдеш гражданин.