–Г-н Точев, Вие сте асистент във Филиала на Пловдивския университет „Любен Каравелов“ в

Кърджали. Смятате ли, че Вашето призвание е работата с млади хора?

-От малък обичам да говоря пред хора, но рядко съм успявал да си хвана слушатели. Сега като преподавател намерих оптималното решение на този проблем, понеже слушателите ми са задължени да ме слушат. Това може да се приеме като шега, но е самата истина. Иначе преподаването е занимание, към което подхождам с увлечение и интерес. При него е налице ценна обмяна на знания, опит и идеи, което винаги е стимулиращо за вътрешното развитие на човек. Различната аудитория непрекъснато те кара да подлагаш на преоценка изводите, до които си достигнал. Другото нещо, с което се занимавам понякога, е далеч по-асоциално: преводи. Двете дейности чудесно се допълват, понеже при пренасищане с едната винаги можеш да намериш компенсация в другата. Така че за нещо, назовано с гръмката дума „призвание“, е пресилено да се говори. Аз съм ориентиран към словото, по-точно към художественото слово, и именно към него са насочени усилията ми.

–Преподавате българска литература на студентите. Има ли интерес днес към творчеството на българските писатели и поети сред младите хора?

-Интересите на студентите обикновено попадат в области, стоящи доста в страни  от българската литература. Не мога да ги виня за това. Ясно е освен това, че хора, записали „Български език и английски език“, „Български език и история“ и „Български език, гражданско образование и философия“, обикновено са се насочили към тези специалности не заради първия компонент, влизащ в названието. Въпреки това мога със задоволство да изтъкна, че вече две години поред има желаещи да разработват доклади на литературни теми за студентската конференция във филиала. И двете години ръководих по две студентки: миналата година това бяха Юксела Мочурска и Виктория Башева, а тази година – Индария Чолакова и Десислава Трифонова, които писаха съвместни доклади върху ранните градски разкази на Емилиян Станев (един дял от Емилиян-Станевото творчество, останал сякаш малко встрани). Те подходиха изключително съвестно и успяха да формулират самостоятелни изводи въз основа на художествените текстове и с помощта на критическата литература. За отбелязване е, че и в двата случая ставаше дума за студентки от първи курс, но въпреки това те демонстрираха високо ниво на осъзнатост и задълбоченост.

–Съвременните ни автори станаха известни с творчеството си зад граница заради награди и

номинации „Букър“. Достатъчно популярни ли са младите ни писатели в Родината си?

Ако трябва да подирим сигурно убежище в клишето, бихме могли да кажем, че никой не е -пророк в собствената си родина. Тъжна истина е, че в България признават някого едва когато получи известност на запад от линията Връшка чука–Тумба. Този факт ни насочва към печални изводи относно народопсихологията ни (ако изобщо съществува такова нещо).

–Кое все още прави класиците на българската литература непреходни? Какво вземат от тях

съвременните български автори?

-Смятам, че при разглеждането на класически произведения от българската литература е особено интересно да обърнем внимание и върху онези пасажи, които са съвсем несъзвучни с нашето време, понеже именно те ни дават знания относно спецификите в мисленето на тогавашните хора. Именно оттам могат да дойдат изненадите. Аз например обичам да провокирам студентите си с шокиращи твърдения, че Паисий Хилендарски и Алеко Константинов са расисти, като разбира се, подкрепям думите си с конкретни цитати, и използвам потенциала на тези привидно загубили актуалността си откъси от текстовете, за да предизвикам дискусия. Понякога обаче със съмнителен успех. Вероятно опитите ми се възприемат като удар по бастиона на най-свидното и родното.

Що се отнася до съвремените автори, те се намират в нелеко положение: под дебела сянка рядко расте нещо читаво. Така или иначе те винаги са в пряка или косвена връзка с литературната традиция до момента – било оставайки в лоното на утвърдените модели за създаване на литература, било водени от патоса на отрицанието и оттласкването спрямо тях. Независимо центробежни или центростремителни обаче, силите са ориентирани винаги спрямо центъра и не могат да се откъснат от него.

–Вашите научни интереси са в сферата на българската литература от Освобождението до края на Първата световна война. Какво не знае българската публика за нея?

-Посоченият период от българската литературна история е един от най-добре познатите за читателите, понеже много от знаковите произведения от българската класика са създадени именно тогава. Твърде често обаче именно добре познатото съдържа в себе си клопките на мисленето по инерция и недоразбирането. Много от авторите от периода заслужават да бъдат повторно прочетени, но без да им налагаме прокрустовото ложе на предубежденията си спрямо тях. Тогава те наистина биха могли да ни заговорят по различен начин. Отделно пък много от писателите и поетите, творили през тези години, не говорят нищо на читателите дори с имената си. Ако си послужим с баналното онагледяване, пейзажът на една литература не се състои само от високи върхове – най-малкото за разнообразие са му необходими долове и пропасти.

–Вие сте докторант в Пловдивския университет и се утвърждавате във Филиала. Какво е мястото на „Любен Каравелов“ на образователната карта на Източните Родопи?

-Смятам, че нашият филиал е натоварен с отговорна задача, понеже в него се подготвят бъдещите педагози. В тази професия е необходима прецизност, солидна подготовка, социални умения, чисто човешки качества. Надявам се, че успяваме да дадем на студентите си насоките как да вървят по този нелек път на развитие. Убеден съм също така, че удовлетворението, което ще изпитат накрая, ще е оправдало усилията им.

Въпросите зададе: Георги Кулов